понеделник, 28 юни 2010 г.

Ерна Зак - немският славей пее в София




Erna Sack, Die Deutsche Nachtigall изнася концерт в зала "България" на 26.03.1942г., четвъртък от 20ч и 30мин. Певицата е известна на почитателите на оперната музика в България. Тя е сключила договор с фирма "Телефункен" и нейни плочи се продават в музикалните къщи в България.
Ерна Зак е родена на 06.02.1898г. в Берлин, като Ерна Вебер. Тя е сред най-известните колоратурни сопрани на миналия век. Завършила Пражката консерватория, нейната кариера започва своя възход, когато тя е на тридесет години. Тя е звезда в Берлинската държавна опера. Певицата притежава изключителен глас и Рихард Щраус композира специално за нея.
Тя прави успешни турнета в Австрия, Холандия, Франция и през 1936г. триумфира на сцената на Ковънт гардън в Лондон.
В Рим пее във "Вълшебната флейта" на Моцарт заедно с Тито Скипа и Лучия Албанезе. През 1942г. посещава България.
Ерна Зак е любима певица на Адолф Хитлер и негова почетна гостенка в имението му "Бергхоф" в баварските Алпи.
След Втората световна война знаменитата певица има успешни турнета в Южна Америка - Бразилия, Аржентина, Уругвай и Чили. Тя и съпругът й живеят няколко години в Бразилия, а по-късно в Монреал, Канада, където тя не прекъсва певческата си дейност. В "Карнеги хол" - Ню Йорк тя има съвместни участия с Рихард Таубер и Джоузеф Смит. През 1950г. се завръща в Западна Германия.
С успех преминават турнетата й в Австралия и Нова Зеландия. Тя участва в няколко музикални филма от които най-известните са "Цветя от Ница" - 1935г. и "Нанон". Ерна Зак умира в град Майнц, Германия на 02.03.1972г.

Коментар на автора:През 1942г. Ерна Зак е гостенка на хотел "България" в София. Хотелът е притежавал специална книга за впечатления и пожелания на знаменитости, пребивавали в него. Тази книга е изключително ценна като исторически документ, а също така и от информационен и антикварен аспект. Вероятно тя се намира в някой държавен или частен архив, може би е унищожена. Чудесно би било, ако тази книга с автографите на стотици знаменитости, гости на х-л "България"се издири и публикува.

сряда, 23 юни 2010 г.

Антон Драндар – първият български писател носител на Palmes academiques francaises


Преди повече от 100 години българският писател и публицист Антон Драндар получава престижното френско отличие за своя принос в световната литература. Той е роден през 1837г. във Велес, Македония в семейството на хаджи Георги и Мария Драндар. Баща му през 1936г. получава от султан Махмуд ІІ султански указ(Berat) за права и привилегии. През 1850г. когато Антон е на 13 години баща му го изпраща в Будапеща, където той получава гимназиално образование в благородническия лицей Szonyi, който се ползва с блестяща репутация, после изучава юридически науки, политика и дипломация във Виена и Лондон. Неговият унгарски преподавател Csengyery му казва: „Македония е твърде малка за теб, синко, трябва да потърсиш по-голяма страна”, фраза, която Филип Македонски е казал на сина си Александър. След завършване на университетското си образование Драндар живее дълго в Англия, Франция, Холандия, Белгия, Швейцария, Испания и Германия като се отдава на сериозна работа изучавайки политическата организация и нравите във всяка от тези държави. След 26 години прекарани в чужбина той опознава напълно европейската цивилизация.
След Освобождението на България той се установява в София ,където е назначен за заместник-председател на Градския съд. Следващото му назначение е в Министерство на външните работи – организира първото пресцентър бюро в България. След една година той е кореспондент в София на големи немски, френски и английски вестници, като независим писател допринася много за имиджа на страната си в чужбина. Прозорливостта и лекотата, с които прониква в дипломатическите интриги, съпровождащи освобождението на България, както и неговия талант да разбере и посочи политическия път го превръщат в доайен на българските писатели, както го наричат вестниците - заслугата му към българския народ е неоценима. Неговите произведения третират политическите проблеми не само на България, а и на целия Балкански полуостров. Ето как L’independance belge оценява първите творби на Дръндар: „Тези, които си мислят, че българската раса, омаломощена през вековете на фанариотско насилие и експлоатация има неличимо чувство за малоценност трябва само да прочетат публикуваните произведения на българина, на име Антон Драндар със заглавия – „Княз Александър(пет години царуване)”, „Политическите събития в България от 1876г. до наши дни.” в тях ще намерят доказателство, че българския народ получил за кратко време не само независимост, но и конституционален режим, показва неоспорима политическа жизненост и даже учудваща приспособимост към практиката на парламентаризма. Те ще се убедят, интелектуалното ниво на страната се е изкачило бързо на височината на новите условия на съществуване, едновременно със забележителен устрем към материално процъфтяване”. Антон Драндар е автор на следните книги: „Състояние на християните в Македония” – Leipzig 1867, „Турската администрация в Македония” Leipzig 1869, „Въпросът за капитулациите и тяхното отменяне в княжество България” Paris 1873, „Търговските договори и въпросът за данъците и акцизите в България” Paris 1875, „Пет години царуване (Княз Батемберг)” Paris 1884, „Политическите събития в България от 1876 до наши дни” Brussels 1896, „Положението на славяните и румънците в Австро-Унгария” Brussels 1900, „По повод едно движение в Македония” Brussels 1900, "България под управлението на княз Фердинанд". С брошурите си, написани с рядко познаване на традициите и финеса на дипломацията, Драндар твърди, че тези скъпи и унизителни за България капитулации са последователно отменяни от Великите сили и накрая от Австро-Унгария. Драндар служи на Отечеството не само с творчеството си, но и с мъдрата намеса в решаването на множество важни и трудни политически въпроси. Неговата помощ е винаги дискретна, той не обича да привлича вниманието върху себе си. Безкористният патриотизъм на Драндар и неговата почтеност са спечелили пълното доверие и уважение на много български политици и на княз Фердинанд, който не пропуска случай да му засвидетелства своята признателност. Той е получил следните български отличия: Grand Officier за граждански заслуги, Златен медал за изкуство и наука и чуждестранните Palmes academiques francaises, Croix des commandeur de Saint-Sava – Serbie, Grand officier de Danilo(Montenegro).
Въпреки, че произхожда от заможно семейство Антон Драндар притежава скромно състояние, което не му пречи да подпомага тайно е щедро свои роднини и децата им, както и други нуждаещи се фамилии. Той е един от най-почитаните хора в София и може би едниственият в тази разтърсвана от интриги столица, който няма врагове. Къщата му в София е скромна, украсена с артистични литературни творения, ценни автографи на най-високопоставени личности в Европа, както и портрети с посвещения от много знаменитости.
Антон Драндар умира в София през 1925г.
Книгите на Антон Драндар са писани на френски език ,като името му се изписва на френски по следния начин - Antoine Drandar. Те са библиографска ценност и могат да бъдат купени от антикварни къщи в Европа. Книгите на този голям български политически писател могат да бъдат прочетени онлайн в градската библиотека на Ню Йорк и Торонто, както и в библиотеките на редица известни университети в САЩ и Канада. Негови книги на български език не са публикувани. Наскоро няколко американски и канадски студенти –политология, споделиха с мен, че са ползвали книгите на този автор, за да подготвят свои теми свързани с политическата история на Балканския полуостров.

вторник, 22 юни 2010 г.

Адолф Баумгартнер или Константин Стоилов



Adolf Baumgartner - Stoiloff, Constantin Stoiloff, Konstantin Stoilov. Това са имената с които е представен един голям художник на аукционите по цял свят. Българин, руснак или австриец са народностите, с които е определян в различинте каталози. Адолф Баумгартнер - Константин Стоилов е роден през 1850г. в град Линц, Австрия и умрял през 1924г. във Виена, Австрия. Следвал в Имперската академия за изащни изкуства в Санкт Петербург около 1880г. Известен е като художник на коне, сцени с казаци и ловни сцени. През 1900-1910г. неговата популярност в Европа е толкова голяма, че неговите руски сцени с ловци и коне се публикуват в почти всички европейски списания. Творбите му са подписани по различен начин - "A.Baumgartner - Stoiloff", "Stoiloff", "Constantin Stoiloff", "C.Stoiloff".
Негови каритини се намират в много частни колекции и музеи. Интересен е факта, че в някои биографии на художника, той е заявен като български художник, но в България аз не можах да прочета нищо написано за него и неговата работа.

понеделник, 21 юни 2010 г.

Йозеф Хохола



Йозеф Хохола е роден на 17.08.1845г. в Старо село - Храдик(Чехия). Първоначалното си образование получава в католическия манастир на Ордена на Редемтористите в Света гора в продължение на 6 години.
Музикалното си образование получава в Прага, като негови учители са капелмайстора Мелузин и Ян Павлис - директор на Военната музикална консерватория в Прага.
Хохола постъпва на работа в Будапеща при прочутия диригент Ханс Рихтер(Януш Рихтер 1843г.-1916г.),с него работи в продължение на 3 години.
След това свири в оркестъра на Карл Мюлер Бергхаус(Karl Muller Berghaus 1829-1907)в Ница и Лугано до 1879г., когато по препоръка на Ян Павлис е поканен от княз Дондуков-Корсаков за директор на бъдещето музикално училище в Лясковец, тъй като се предполагало, че Търново ще бъде столица на България. Когато Хохола пристига в България, плановете се променят и неговото първо явяване пред публика става в Търново, като диригент на Гвардейския оркестър по случай тържествата за избиране на Александър Батемберг за княз на България. В продължение на 5 години той е капелмайстор на едниствения щатен професионален български военен оркестър в София.
От 10.06.1879г до 10.06.1904г. Йозеф Хохола е диригент на гвардейската музика и се пенсионира след 25 години работа в България. Той е известен освен като диригент и като музикален педагог и композитор. През 1885г. по време на Сръбско-българската война той написва оркестровата творба "Боят при Гургулят".Йозеф Хохола умира през 1918г.

Коментар на автора: В последните години се пише много за приноса на чехите в българския културен, обществен, стопански и дори политически живот. Този принос е голям, но някак се пропуска факта да се отбележи, че той е взаимен, както от чешка, така и от българска страна. Българското правителство дава много добри заплати и сигурна работа на чешките специалисти, а също така за тях България е чудесен трамплин за по-нататъшната им професионална кариера в рамките на Австро-Унгарската империя, където съществува една много консервативна система за кариерно развитие и голяма конкуренция.

събота, 19 юни 2010 г.

Д-р Георги Вълков Миркович-лекар,бунтовник и писател





Д-р Георги Миркович е роден в Сливен през 1826г.Учил на гръцки език в родния си град до 1846г.Една година е стипендиант в Киевската семинария,после учи една година в гръцкото у-ще Куру-чешме в Цариград и три години в у-ще на Лазаристите в Бебек.През 1852г. заминава за Франция-Монпелие,където завършва медицина-1856г.Награден е с медал от Наполеон III,за участието му,като лекар, в борбата с холерната епидемия.Завръща се в България и се установява в Сливен и Стара Загора.


През 1859г. е в Цариград и участва в борбите за църковна независимост.Периода от 1861-1866г. прекарва във Влашко,в Болград работи като околийски лекар и една година е директор на Болградската гимназия,живее и в Браила,упражнявайки лекарската професия.

През 1866г. се завръща в Сливен и се запознава със Садък паша-Чайковски.Той го съветва да изработи проект за отваряне на гимназия в Одринския вилает,която да се издържа от българите.Целта била българските деца да получават добро образование без да се налага да пътуват и да сменят различни у-ща и идеи.Чайковски обещал да участва активно в осъществяването на тази идея.През лятото на 1867г.д-р Миркович,снабден с препоръчителни писма от поляка Садък паша до Великия везир подал заявление до турската администрация за отваряне на гимназия.Вестниците от това време проследяват тази инициатива,която за съжаление завършва неуспешно.

Д-р Г. Миркович е назначен за градски лекар в Лом Паланка през 1867г.с мисия да следи българските революционери.Така с турски пари българският патриот организирал възстание в Ломско,но плана му бил разкрит.Твърди се,че Миркович,Васил Плевналията,Брайко войвода и няколко младежи съзаклятници били предадени на видинския Азис паша от гръцкия владика Доротей.Владиката предал съзаклятниците,за да възстанови загубеното си приятелство с Великия везир Али паша с когото имал някакви тайни.Миркович е арестуван през септември 1869г.във Видин,откъдето през пролетта е изпратен в Цариград.Там престоява около четири години в очакване да го обесят,накрая го осъждат на доживотно заточение в Диарбекир,а оттам в Мардин.В този град той дачаква освобождението си.

Д-р Миркович подробно разказва тази афера в ръкописа си,който се отнася до политическото Въраждане на България в периода 1866-1868г.Този ръкопис и един ръкописен дневник на бунтовния деец Димитър Ангелов,в който също се описва аферата се намират у Стоян Заимов.

Лекар,патриот и писател-автор на "Българска граматика","Домашен хомеопатичен лекар"(изд.1885г.Сливен),"Униатско движение по черковния въпрос"(1897г.Сливен),две години до 1893г. е редактор на списание" Нова светлина"и "Здравословие"(1893-1896).Владеещ няколко езика,той се занимава и с преводаческа дейност.Превежда от френски език следните произведения:"Петър Велики","ЕкатеринаI и Меншиков","История на Турция"на Ламартин(1880,Сливен),"Характерът на спиритическото откровение"на Алън Кардек(1892г.Сливен)и "Вечните истини на духа"на Виктор Юго.
Д-р Георги Миркович е първият български лекар хомеопат.Поледните години от живота си той прекарва в родния си град Сливен,където умира през 1905г.Завещава личната си билиотека на читалище"Зора",както и 3000 златни лева за благотворителни чели.

За написване на тази биография е използван"Енциклопедически речник"на Л.Касъров,издание и печат Драган В.Манчов 1905г.Пловдив

понеделник, 14 юни 2010 г.

Застрахователно дружество "Витоша" - 1922



Злати Чолаков - журналист, общественик, директор на застрахователно дружество "Витоша" от основаването му през 1922г. Роден е в Нова Загора на 18.09.1888г. Завършва Търговската гимназия в Свищов. Следва юридически науки в София. Като ученик пише в свищовския в-к "Ратник"(1905-1906), а през 1908г. издава в-к "Българска нация" в Бургас, чиято задача е да даде отпор на гръцките елементи, заплашващи българщината в града. Като студент в София сътрудничи на в-к "Дневник", където работи с Йосиф Хербст, Любомир Харизанов и др. Пише статии на научни и обществени теми за вестниците "Нов днвевник" на Георги Николов, "Реч", "Балкански дневник". Владее много добре немски език, личност даровита и с широк кръгозор, когато през 1908г. директорът на в-к "Балкански дневник" е в Южна България, за да основе първото вестникарско акционерно дружество, Чолаков ръководи сам вестника и го издава само с помощта на Любомир Харизанов.

Преди Балканската война Злати Чолаков постъпва на работа в Застрахователно д-во "Балкан". През 1913г. е легационен чиновник в Цариград. Министерството на външните работи командирова Чолаков(владее турски език) да улесни преселването на жителите на българските села в Мала Азия. Той издейства от френската компания, която експлоатира жп линията Балъкесир - Бандарма българите да плащат 50% намаление при пренасяне на багажа си до пристанището Бандарма. Преселниците сами плащали намалените превозни такси, събирали пари да платят разноските и на тези, които били ограбени от турци и черкези.

Сътрудничи на списание "Сила", издавано от Христо Силянов. През 1922г. става директор на основаното застрахователно дружество "Витоша".
Злати Чолаков организира журналистиката в застрахователното дело, започва да редактира в-к "Застраховател" (1926-1927г.) орган на Съюза на застрахователните дружества в България. Издава "Застрахователен вестник" заедно с Павел Делирадев и Теохаров.

Снимката е направена през 1940г. и представя служителите на застрахвотело дружество "Витоша".

Първи ред: Йото Шкодрев, Любомир Палазов, Георгица Димитрова, Мария Георгиевич, Петко Петков, Милка Костова, Ирена Оранска, Крум Костов

Втори ред: Тони Килимджиев, д-р Христо Мендизов, Иван Добрев - директор сектор, д-р Джулио Гратон, Злати Чолаков - директор(с брадичката и очилата в средата), Иван Панайотов, Ламбрин Паламарков - зам. директор, Христо Баджаков, Христо Касабов, Йосиф Шапчийски

Трети ред: Стефан Шулев, Никола Ламанов, Кирил Петрунов, Мария Загорова, Петър Донев, Лиза Герон, Даниела Колева, Илия Лалов, Рали Бояджиев

събота, 12 юни 2010 г.

Световно изложение - 1905г. Лиеж, Белгия


Exposition Universelle Internationale - 1905, Liege, Belgium

Българският павилион на изложението в Лиеж, Белгия, през 1905г. е оригинален и изящен. Той представлява стара българска къща от Търново. В белгийския печат той е определян като вторият най-красив павилион на изложението. Планът му е изработен от архитект Антон Торньов(роден 1868г. в Лом - починал 1942г. в София). Изпълнението е осъществено от строителния инженер Христо Станишев(роден 1863г. в Кукуш - починал 1952г. в София). Декоративната част е изпълнена от младия тогава живописец проф. Хараламби Тачев(роден 1875г. в Пловдив - починал 1944г. в София).
Изложението е посветено на седемдесет и пет годишният юбилей на белгийската независимост и съществуването на Кралство Белгия. Участват 31 страни, изложението е посетено от 7 милиона души. Българите се представят блестящо и получават 605 медала, те държат първенството между страните от Балканския полуостров. Това е сериозна предпоставка за отваряна на пазарите на Западна Европа за български стоки.

понеделник, 7 юни 2010 г.

България е първата страна в света, която чества Празника на Земята

Григор Василев Гьоров е министър на Земеделието и държавните имоти в правителството на Андрей Ляпчев през 1930-1931г.

Той е роден през 1883г. в с.Радово, Трънско. Следва юридически науки в София и Женева. Член е на Демократическата партия. Той е главен редактор на в. „Пряпорец” и участва в издаването на списанията „Българска земя” и „Нация и земя”.В политиката влиза чрез жуналистиката,член е на Дружеството на столичните журналисти.Като политик той много често си служи с перото. Григор Василев е женен за Мара Станишева, дъщеря на инженер Христо Станишев и има две дъщери – Весела и Ангелина. Весела Василева е поетеса и умира твърде млада при автомобилен инцидент през 1944г. в Австрия. Ангелина е женена за големия български акушеро-гинеколог Карло Огнянов. Григор Василев умира през 1942г. в София. Той е автор на публикации по политически и обществени въпроси.

През 1941г. той издава книгата „Образът на Българската земя”:
„Ден на земята"-"България е градината-пазарът е светът"

От моите 365 дена в Министерството на земеделието, честването на земята бе моят Велик ден. Направих този почин с вярата, че той е остане завинаги. Още на следната година дойде горчивото разочарование. Никога не съм могъл да разбера защо не се продължи този почин. И сега се възрадвах безкрайно много, когато този почин се възстановява. Дано никога – во век и веков – българите не се отказват от деня на Земята. Денят на Земята би трябвало да се зачита като един от най-светлите дни . В него трябва да се вложи смисъл и да се отрази стопанския възход на България. Всички рожби на земята се прибират до есента. На Св. Симеон се хвърля първото семе и започва новата стопанска година. Това е ден на благодарност към майката Земя и провидението, това е ден на обща равносметка и начало на новия земеделски труд. Всички усилия на ръководството с всичките разклонения и цялото внимание на интелигенция и народ, трябва да се слеят в една мисъл и една воля – да хвърлим поглед на изтеклата година и да посочим какво ни предстои за идната година. Въвеждайки празника на Земята, ние си позволихме нескромността да обясним и на другите народи, защо ще честваме нашата земя и да ги поканим да се установи Международен ден на земята."

Отговор на германското правителство, 13.12.1930г.
Позволявам си да изпратя на Ваше превъзходителство, по случай утрешния Празник на Земята, моите най-искрени благопожелания за преуспяване на българското земеделие.

Ото Шиле – министър на прехраната и земеделието на Германия.

Отговор на италианското правителство:

Със задушевност по случай Празника на българската земя изпращам на Ваше превъзходителство и на всички земеделци сърдечните чувства на жива солидарност, гореща симпатия и чистосърдечни пожелания от моя страна и от страна на италианските земеделци.

Барон Джакомо Ачербо, министър на земеделието и горите на Италия.

Отговор на унгарското правителство: Будапеща. 01.12.1930г.

По случай празника на земята поздравявам най-сърдечно Ваше Превъзходителство, като инициатор на идеята и пожелавам най-голям успех на тази идея. Нека Бог благослови българския народ и щастливата дейност на Ваше превъзходителство.

Жан Майер, министър на земеделието на Унгария.

Отговор на турското правителство: Анкара, 13.12.1930г.

Турция, която сама е земеделска страна и която, следователно, оценява в пълния смисъл цената и ползата на земята в човешката дейност, споделя живо радостта, която изпитва днес братският народ, като чества един празник, определен да поощри използването на земята в България.

Мустафа Шериф, министър на Националната икономия на Турция.

Френски отговор: София 9.12.1930г

Благодаря на Ваше Превъзходителство за любезната покана за първия Празник на Българската земя, на 14 декември,на който ще присъствам с удоволствие.Не ще пропусна да съобщя инициативата на Ваше превъзходителство на Министъра на земеделието в Париж.

Френски пълномощен министър: Анри Камбон

Белгийски отговор:София 13.12.1930г.

Бързам да потвърдя получаването на любезното Ви писмо от 7т.м. и да Ви благодаря за поканата да присъствам на Празника на Българската земя.Съгласно желанието,което изказахте,съобщих за това тържество на белгийския министър на земеделието.С удоволствие прибавих и статията публикувана в „Ла Бюлгари”на 11 .12 т.г., като изложих подробно великолепната цел,която преследвате,учредявайки този народен празник.

Барон де Велмон

Британски отговор: 10 .12.1930г.

Бързам да благодаря на Ваше Превъзходителство,че благоволихте да ми съобщите за Празника на Българската земя,на който ще присъствам с най голямо удоволствие на14 т.м. Не ще пропусна да съобщя на моето Правителство предложението,което Вие направихте пред Международния земеделски институт в Рим

Британски пълномощен министър Сидни Уотерло”

Подкрепа за начинанието на министър Григор Василев изразяват и холандския консул Де Брау, полския пълномощен министър Адам Търновски, чехословашкия пълномощен министър Рейхолец, югославския пълномощен министър д-р Ал. Вукчевич, испанският пълномощен министър И.Б. Арегви, американският пълномощен министър Хенри Шумейкър. По повод апела на българския земеделски министър Григор Василев Празникът на Българската земя да прерастне в празник на земята, на 6 март 1931г. Международния Земеделски Институт в Рим отговаря:

„Чест ми е да Ви съобщя, че в сесията през месец декември м.г. Постоянният комитет при Международния Земеделски Институт разгледа предложението на Негово Превъзходителство г-н Григор Василев, министър на земеделието на България, щото институтът да вземе инициативата да предложи на всички правителства Праздникът на Земята да се празнува от всички страни в един и същи ден през годината.
Като оценява ползата от предложението на българското правителство Постоянният комитет реши едногласно, да уведоми веднага правителствата на държавите, членове на Института, върху поменатото празненство, за да може единодушието, съгласието да спомогне за бързото осъществяване.

Като се натоварвам с тази приятна задача позволявам си да изтъкна високата морална стойност и голямото идейно значение, във връзка с тази инициатива. Световният Празник на Земята е предназначен да сближи в един и същи ден земеделското население от целия свят и дори народите. Той ще ги свърже с чувството на тази първична сила, която земеделието манифестира измежду човешкия прогрес и социалното спокойствие, с волята да не се пестят усилия, както индивидуални, така и колективни, за да се вземат от земята благата, които тя може да даде и да се разпределят според принципа на правото и справедливостта между народите и отделните лица. Моля българското правителство да даде мнението си относно датата, която би била подходящо да се определи за световния празник. По този повод ви съобщавам, че представяйки предложението на българското правителство на Постоянния комитет, счетох за уместно да посоча датата 21 март и действително изглежда, че този ден, който има и астрономическа стойност, може да задоволи всички изисквания, било на страните на от Северното полукълбо, било на ония от Южното. С надежда да получа вашия отговор относно това предложение, а също и одобрението на държавите членове на Института благодаря ви предварително г-н министър и Ви моля да приемете моите почитания.
Председател на Международния Земеделски Институт в Рим- Де Микелис.

Григор Василев е фанатично привързан към земята и природните красоти на България.През 1930г.,четиридесет години преди да се заговори за опазване на околната среда той прави апел за Празник на земята.

вторник, 1 юни 2010 г.

Наследството на княз Александър Богориди



Наследството на княз Александър Богориди

На 7 юли 2010г. се навършват 100 години от смъртта на княз Александър Богориди.
Свети Софроний Врачански и неговите потомци от фамилия Богориди оставят трайни следи в българската и европейската история.

Александър Богориди е роден през 1822г. в Цариград. Той е син на княз Стефан Богориди и правнук на св. Софроний Врачански. Учи в Цариград и Франция, завършва юридически науки в Германия. Той заема високи държавни постове в Османската империя – член на Държавния съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически постове в Молдова и Лондон и посланик във Виена 1876-1877г.
След Освобождението на България е назначен за главен управител на Източна Румелия. През 1884г. напуска България. След абдикацията на княз Александър Батенберг през 1886г. е кандидат за българския престол, заедно с племенника си Емануил Богориди(син на брат му Никола). Семейство Богориди има сериозни претенции към българския престол – те имат български произход и семейството е дало своя принос, както за българското Възраждане, така и в борбите за национално освобождение. Те винаги са били свързани с България и само нашата дезинтересираност и някои действия на български правителства, както и личната неприязън на цар Фердинанд, довеждат до отчуждаване на фамилията, чийто потомци и днес заемат важни позиции в обществения, политически и културен живот на Европа.

През 1862г. Александър се жени за Аспазия Балтази, от могъщата банкерска фамилия Балтази,управлявала парите на Османската империя. Младата княгиня Богориди е изключително красива и образована. Тя е леля на прочутата Мария Вечера, свързана с трагедията в Майерлинг, където тя и престолонаследникът Рудолф са открити мъртви.Любовната история между красавицата и ерцхерцога е претворена в няколко филмови продукции.

Александър и Аспазия Богориди са блестяща светска двойка. В различни периоди от своя живот те живеят в Лондон, Виена, Париж и Баден-Баден. В продължение на тридесет години, посланик на Високата порта в Лондон е Константин Музурус, съпруг на Анна, сестрата на Алеко Богориди.Племеницата му Мария е женена за Константин,син на руския канцлер Александър Горчаков. Един от най-красивите дворци в модния тогава курорт Баден-Баден е притежание на сестра му, Смарагда Стурдза. По време на престоя на Алеко Богориди във Виена, семейството може да бъде видяно на приеми и конни надбягвания(жокей клубовете във Виена са собственост на братя Балтази).

През 1892г. семейството се установява в Париж в хотел Терминус. Седем години по-късно Аспазия умира. Красивата прислужница, гъркинята Калиопи обсебва господаря си и той е изцяло под нейно влияние. Калиопи се жени за хотелския сервитьор Вебер. Възрастният княз е в пълна зависимост от тях.

Пол Музурус, негов племенник, син на сестра му Анна научава, че чичо му е напуснал хотела след 14 години престой, през 1906г. Пол се свързва с турския посланик в Париж Мюнир паша и с братовчед си Емануил Богориди, за да му помогнат да измъкне възрастния мъж от критичната ситуация.

По това време княз Александър е във Виена, за да изтегли от Ротшилд банка бижутата на починалата княгиня Аспазия. В банката се съхранява кутия с прочутите смарагди – едни от най-красивите бижута с тези камъни в Европа, на стойност 20 хиляди паунда.Блясъка на тези смарагди,които княгиня Богориди носи на приемите в Пловдив се помни добре от българските дами и съпругите на чуждестраните консули. Томазо Каталани, женен за Касандра, сестра на Пол Музурус и дипломат в италианското посолство във Виена, пише писмо на Пол : „Аз чух от полицията, че има възрастен мъж с ментални проблеми и можете да го поставите под надзор”. Това е начин роднините да предпазят княза от влиянието на Веберови.

Според версията на Емануил Богориди ,обаче мадам Музурус е заминала за Виена и е успяла да се сдобие с бижутата, докато Пол пише писмо с дата ноември 1906г. до княз Александър, няколко седмици след писмото на зет му Каталани и казва, че князът е подарил бижутата на племенницата си.

Четири години по-късно, през 1910г. Емануил свиква комисия от трима лекари, които заварват принца да стои спокойно във фотьойла си в хотел Терминус. Княз Александър Богориди е на 87 години и лекарите му поставят следната диагноза – „този пациент живее в настоящото, забравил за миналото и не мислейки нищо за бъдещето, изолиран от всичко и благодарейки за всичко, което се прави за него”.

Принцът умира на 7 юли 1910г. в Париж. Погребан е в семейната гробница на Богориди в гробището Пер Лашез.

Започва дело за наследството на Александър Богориди,той няма деца и многократно е обявявал ,че ще остави част от богатството си на българите. В завещанието на княза фигурира желанието му за дарение от 100 хиляди златни франка на България за построяване на болница в Пловдив. Завещанието е оспорвано от останалите наследници и от представители на Османската империя. Българското правителство не реагира адекватно и не участва в процеса. През 1927г. делото е от спечелено от Пол Музурус, който е починал през същата година и неговият единствен син и наследник Константин изпълнява клаузата отнасящата се до България и превежда в Българската Народна Банка 100 000 франка. Процесът за наследството на Александър Богориди е отразяван подробно във френската преса.

Болница не е построена и не е известно каква е съдбата на тези пари.

Коментар на автора: Фамилия Богориди е известна с дарителството си. Красивият параклис Стурдза в Баден-Баден, в който е погребана Смарагда Богориди, правнучка на св. Софроний Врачански, както и нейната дъщеря княгиня Мария Горчакова е дарен на Румънската Православна Църква. Дарението също е оспорвано, но румънците защитават блестящо интереса си и днес този красив параклис, паметник на архитектурата в Германия, се стопанисва от Румънската Православна Църква.

Няма информация как ще се отбележи тази годишнина в България,но се надявам Външно министерство чрез посолството ни в Париж да поднесе цвета на гроба в Пер Лашез.
Снимка: Гробницата на семейство Богориди в гробището Пер Лашез -Париж,Франция.