неделя, 24 януари 2010 г.

Бойка Константинова-Живадинович


„ ...Най-добрата царица на нощта, която някога съм чувал...”

Тези думи са произнесени през 1939г. от сър Джозеф Крипс за Бойка Константинова – Живадинович по повод нейното участие във „Вълшебната флейта” на Моцарт на сцената на Белградската опера.
Сър Джозеф Крипс е австрийски диригент във Виенската държавна опера, главен диригент на Лондонския симфоничен оркестър, главен диригент на симфоничния оркестър в Сан Франциско, главен диригент на Виенския симфоничен оркестър, работил в Ковънт гардън и Метрополитен опера. Определението за Бойка Константинова изказано от него е вече признание за световна слава. Днес оперната дива живее в своя дом в Калифорния. В нейния дом има български кът. На стената е закачен чипровски килим, късче от България пренесено през океана.

Бойка Константинова е родена на 25 април 1911г. във Враца, в семейството на Михаил и Мария Константинови. Баща й , гимназиален учител, който ако не държи книга, в ръцете му се намира цигулка. Той е нейният учител за всичко, което е ценно, хубаво и истинско в света. Тя е само на четири години, когато баща й е мобилизиран през 1915г. Една година по-късно пристига ужасното известие за неговата смърт.

Бойка заедно с майка си и брат си Асен се преместват в София и тя за първи път открива магията на оперното изкуство. На конкурса в Музикалното училище, тя е един от тримата най-добре представили се участници. Още като ученичка е канена в радио „София”, където става известна с прозвището „момичето със сребърния глас”. Пет години по-късно става студентка в Държавната музикална академия, в класа на Мара Маринова Цибулка. Последната година в академията работи с Христина Морфова – известна примадона от Пражката народна опера. След смъртта на Морфова, Бойка продължава обучението си при Людмила Прокопова. Според нея те разширяват нейния колоратурен диапазон в обсега на горно „сол” над високото „до”.

Години по-късно директорът на Белградската опера, Лавро фон Матачич казва: „Високият регистър е дома и естествената обител на Бойка”.
Бойка Константинова завършва Академията през 1937г. с отличие. Тя е на 26 години и току-що омъжена за Васил Лолов – цигулар в оркестъра на Народната опера в София. Това е годината в която се ражда синът й Атанас.

През следващата година тя се явява на прослушване в Белградската опера. Известният белградски музикален критик д-р Миловоевич пише в най-тиражирания вестник на Белград следното: „Гласа на Бойка Константинова се носи във висотите с лекота на птици в полет”.

Професионалния дебют на оперната дива се състои на 12.12.1938г. в България, в ролята на Джилда от „Риголето” на Верди. Същата година тя заминава за Белград, където става примадона на Белградската опера в периода 1939г-1941г.

Бойка Константинова разказва: „Голямото предизвикателство дойде за мен през 1940г. „Лучия де Ламермур” на Доницети. Работих с Мирко Полич – диригент от Словения – добре запознат с италианското белканто. Неговото насърчение и въодушевление спомогна за драматичната ми интерпретация в тази роля и разшири моите гласови способности. Една нощ прочутата руска актриса Вера Греч беше сред публиката. След представлението ме обсипа с прегръдки и целувки. Никога няма да забравя как ме погледна, с премрежени от сълзи очи: „Мила, мила, - повтаряше тя – ти не съзнаваш колко си велика”. С тази опера мисля, че бях достигнала върха на моята кариера. Трагичните оперни роли се бяха превърнали в личен триумф”.

Отново в България през 1941г. за два специални гастрола – Розина в „Севилския бръснар” и солистка на Софийския симфоничен оркестър. Сред публиката е царица Йоана, която изпраща огромен букет от жълти хризантеми. Напуска София, без да знае, че никога повече няма да види Родината.

През зимата на 1943г-1944г. е поканена да гостува във „Фолскопера” и Виенската държавна опера. Пее в „Риголето”, „Отвличане от сарая” и „Вълшебната флейта”.
Вторият съпруг на Бойка е Джордже Живадинович, чаровен с весел човек – адвокат и банкер, който обича театъра и самия той е добър пианист. Той произхожда от богато и влиятелно сръбско семейство. Неговият дядо е бил югославски посланик във Ватикана. След войната, желязната завеса започва да се спуска. Милиони хора от източна Европа, изтощени от войната, но все пак оцелели се намират в капана на следвоенна параноя, подозрения, отмъщения и примитивно правосъдие. Джордже и Бойка решават да напуснат Югославия. Пристигат в Италия и остават там четири години. През 1949г. те емигрират в САЩ. Там Бойка ражда второто си дете, кръстено на баща й Михаил.

Оперната й кариера е приключила, но тя е твърде енергична, за да остане в къщи. Започва отново работа, този път като говорител и преводач в радио „Гласът на Америка”, в радио „Свободна Европа” в Ню Йорк и Мюнхен, в администрацията на американските ветерани в американската столица Вашингтон. Придружава съпруга си по време на неговата работа в Лаос и работи като учител по музика в американското училище. Години наред работи като инструктор по български език в Института за езици към Въоржените сили в Калифорния, Католическия университет във Вашингтон, Външно-политически институт във Вашингтон , Световно училище за преводи за преводи и езиково обучение във Вирджиния, езиково училище Кроуел и Колиър, езиково училиище „Дюпон съркъл” във Вашингтон.

На 19.09.2006г. по искане на Джордж Алън, сенатор, на Бойка Константинова Живадинович е връчен флагът на САЩ, заедно с почетен плакет.
Днес тя е на 98 години и казва, че през целия този дълъг живот сърцето й, никога не е спирало да тупти с любов за България.

1 коментар:

  1. I think, that she is my relative. My grandmother, Vera Markova, was her cousin. After the death of my grandmother we lost the contact with her. Can you help me to restore the contact?

    ОтговорИзтриване