Бойка Константинова-Живадинович

„ ...Най-добрата царица на нощта, която някога съм чувал...”

Тези думи са произнесени през 1939г. от сър Джозеф Крипс за Бойка Константинова – Живадинович по повод нейното участие във „Вълшебната флейта” на Моцарт на сцената на Белградската опера.
Сър Джозеф Крипс е австрийски диригент във Виенската държавна опера, главен диригент на Лондонския симфоничен оркестър, главен диригент на симфоничния оркестър в Сан Франциско, главен диригент на Виенския симфоничен оркестър, работил в Ковънт гардън и Метрополитен опера. Определението за Бойка Константинова изказано от него е вече признание за световна слава. Днес оперната дива живее в своя дом в Калифорния. В нейния дом има български кът. На стената е закачен чипровски килим, късче от България пренесено през океана.

Бойка Константинова е родена на 25 април 1911г. във Враца, в семейството на Михаил и Мария Константинови. Баща й , гимназиален учител, който ако не държи книга, в ръцете му се намира цигулка. Той е нейният учител за всичко, което е ценно, хубаво и истинско в света. Тя е само на четири години, когато баща й е мобилизиран през 1915г. Една година по-късно пристига ужасното известие за неговата смърт.

Бойка заедно с майка си и брат си Асен се преместват в София и тя за първи път открива магията на оперното изкуство. На конкурса в Музикалното училище, тя е един от тримата най-добре представили се участници. Още като ученичка е канена в радио „София”, където става известна с прозвището „момичето със сребърния глас”. Пет години по-късно става студентка в Държавната музикална академия, в класа на Мара Маринова Цибулка. Последната година в академията работи с Христина Морфова – известна примадона от Пражката народна опера. След смъртта на Морфова, Бойка продължава обучението си при Людмила Прокопова. Според нея те разширяват нейния колоратурен диапазон в обсега на горно „сол” над високото „до”.

Години по-късно директорът на Белградската опера, Лавро фон Матачич казва: „Високият регистър е дома и естествената обител на Бойка”.
Бойка Константинова завършва Академията през 1937г. с отличие. Тя е на 26 години и току-що омъжена за Васил Лолов – цигулар в оркестъра на Народната опера в София. Това е годината в която се ражда синът й Атанас.

През следващата година тя се явява на прослушване в Белградската опера. Известният белградски музикален критик д-р Миловоевич пише в най-тиражирания вестник на Белград следното: „Гласа на Бойка Константинова се носи във висотите с лекота на птици в полет”.

Професионалния дебют на оперната дива се състои на 12.12.1938г. в България, в ролята на Джилда от „Риголето” на Верди. Същата година тя заминава за Белград, където става примадона на Белградската опера в периода 1939г-1941г.

Бойка Константинова разказва: „Голямото предизвикателство дойде за мен през 1940г. „Лучия де Ламермур” на Доницети. Работих с Мирко Полич – диригент от Словения – добре запознат с италианското белканто. Неговото насърчение и въодушевление спомогна за драматичната ми интерпретация в тази роля и разшири моите гласови способности. Една нощ прочутата руска актриса Вера Греч беше сред публиката. След представлението ме обсипа с прегръдки и целувки. Никога няма да забравя как ме погледна, с премрежени от сълзи очи: „Мила, мила, - повтаряше тя – ти не съзнаваш колко си велика”. С тази опера мисля, че бях достигнала върха на моята кариера. Трагичните оперни роли се бяха превърнали в личен триумф”.

Отново в България през 1941г. за два специални гастрола – Розина в „Севилския бръснар” и солистка на Софийския симфоничен оркестър. Сред публиката е царица Йоана, която изпраща огромен букет от жълти хризантеми. Напуска София, без да знае, че никога повече няма да види Родината.

През зимата на 1943г-1944г. е поканена да гостува във „Фолскопера” и Виенската държавна опера. Пее в „Риголето”, „Отвличане от сарая” и „Вълшебната флейта”.
Вторият съпруг на Бойка е Джордже Живадинович, чаровен с весел човек – адвокат и банкер, който обича театъра и самия той е добър пианист. Той произхожда от богато и влиятелно сръбско семейство. Неговият дядо е бил югославски посланик във Ватикана. След войната, желязната завеса започва да се спуска. Милиони хора от източна Европа, изтощени от войната, но все пак оцелели се намират в капана на следвоенна параноя, подозрения, отмъщения и примитивно правосъдие. Джордже и Бойка решават да напуснат Югославия. Пристигат в Италия и остават там четири години. През 1949г. те емигрират в САЩ. Там Бойка ражда второто си дете, кръстено на баща й Михаил.

Оперната й кариера е приключила, но тя е твърде енергична, за да остане в къщи. Започва отново работа, този път като говорител и преводач в радио „Гласът на Америка”, в радио „Свободна Европа” в Ню Йорк и Мюнхен, в администрацията на американските ветерани в американската столица Вашингтон. Придружава съпруга си по време на неговата работа в Лаос и работи като учител по музика в американското училище. Години наред работи като инструктор по български език в Института за езици към Въоржените сили в Калифорния, Католическия университет във Вашингтон, Външно-политически институт във Вашингтон , Световно училище за преводи за преводи и езиково обучение във Вирджиния, езиково училище Кроуел и Колиър, езиково училиище „Дюпон съркъл” във Вашингтон.

На 19.09.2006г. по искане на Джордж Алън, сенатор, на Бойка Константинова Живадинович е връчен флагът на САЩ, заедно с почетен плакет.
Днес тя е на 98 години и казва, че през целия този дълъг живот сърцето й, никога не е спирало да тупти с любов за България.