Бойка Константинова-Живадинович

„ ...Най-добрата царица на нощта, която някога съм чувал...”

Тези думи са произнесени през 1939г. от сър Джозеф Крипс за Бойка Константинова – Живадинович по повод нейното участие във „Вълшебната флейта” на Моцарт на сцената на Белградската опера.
Сър Джозеф Крипс е австрийски диригент във Виенската държавна опера, главен диригент на Лондонския симфоничен оркестър, главен диригент на симфоничния оркестър в Сан Франциско, главен диригент на Виенския симфоничен оркестър, работил в Ковънт гардън и Метрополитен опера. Определението за Бойка Константинова изказано от него е вече признание за световна слава. Днес оперната дива живее в своя дом в Калифорния. В нейния дом има български кът. На стената е закачен чипровски килим, късче от България пренесено през океана.

Бойка Константинова е родена на 25 април 1911г. във Враца, в семейството на Михаил и Мария Константинови. Баща й , гимназиален учител, който ако не държи книга, в ръцете му се намира цигулка. Той е нейният учител за всичко, което е ценно, хубаво и истинско в света. Тя е само на четири години, когато баща й е мобилизиран през 1915г. Една година по-късно пристига ужасното известие за неговата смърт.

Бойка заедно с майка си и брат си Асен се преместват в София и тя за първи път открива магията на оперното изкуство. На конкурса в Музикалното училище, тя е един от тримата най-добре представили се участници. Още като ученичка е канена в радио „София”, където става известна с прозвището „момичето със сребърния глас”. Пет години по-късно става студентка в Държавната музикална академия, в класа на Мара Маринова Цибулка. Последната година в академията работи с Христина Морфова – известна примадона от Пражката народна опера. След смъртта на Морфова, Бойка продължава обучението си при Людмила Прокопова. Според нея те разширяват нейния колоратурен диапазон в обсега на горно „сол” над високото „до”.

Години по-късно директорът на Белградската опера, Лавро фон Матачич казва: „Високият регистър е дома и естествената обител на Бойка”.
Бойка Константинова завършва Академията през 1937г. с отличие. Тя е на 26 години и току-що омъжена за Васил Лолов – цигулар в оркестъра на Народната опера в София. Това е годината в която се ражда синът й Атанас.

През следващата година тя се явява на прослушване в Белградската опера. Известният белградски музикален критик д-р Миловоевич пише в най-тиражирания вестник на Белград следното: „Гласа на Бойка Константинова се носи във висотите с лекота на птици в полет”.

Професионалния дебют на оперната дива се състои на 12.12.1938г. в България, в ролята на Джилда от „Риголето” на Верди. Същата година тя заминава за Белград, където става примадона на Белградската опера в периода 1939г-1941г.

Бойка Константинова разказва: „Голямото предизвикателство дойде за мен през 1940г. „Лучия де Ламермур” на Доницети. Работих с Мирко Полич – диригент от Словения – добре запознат с италианското белканто. Неговото насърчение и въодушевление спомогна за драматичната ми интерпретация в тази роля и разшири моите гласови способности. Една нощ прочутата руска актриса Вера Греч беше сред публиката. След представлението ме обсипа с прегръдки и целувки. Никога няма да забравя как ме погледна, с премрежени от сълзи очи: „Мила, мила, - повтаряше тя – ти не съзнаваш колко си велика”. С тази опера мисля, че бях достигнала върха на моята кариера. Трагичните оперни роли се бяха превърнали в личен триумф”.

Отново в България през 1941г. за два специални гастрола – Розина в „Севилския бръснар” и солистка на Софийския симфоничен оркестър. Сред публиката е царица Йоана, която изпраща огромен букет от жълти хризантеми. Напуска София, без да знае, че никога повече няма да види Родината.

През зимата на 1943г-1944г. е поканена да гостува във „Фолскопера” и Виенската държавна опера. Пее в „Риголето”, „Отвличане от сарая” и „Вълшебната флейта”.
Вторият съпруг на Бойка е Джордже Живадинович, чаровен с весел човек – адвокат и банкер, който обича театъра и самия той е добър пианист. Той произхожда от богато и влиятелно сръбско семейство. Неговият дядо е бил югославски посланик във Ватикана. След войната, желязната завеса започва да се спуска. Милиони хора от източна Европа, изтощени от войната, но все пак оцелели се намират в капана на следвоенна параноя, подозрения, отмъщения и примитивно правосъдие. Джордже и Бойка решават да напуснат Югославия. Пристигат в Италия и остават там четири години. През 1949г. те емигрират в САЩ. Там Бойка ражда второто си дете, кръстено на баща й Михаил.

Оперната й кариера е приключила, но тя е твърде енергична, за да остане в къщи. Започва отново работа, този път като говорител и преводач в радио „Гласът на Америка”, в радио „Свободна Европа” в Ню Йорк и Мюнхен, в администрацията на американските ветерани в американската столица Вашингтон. Придружава съпруга си по време на неговата работа в Лаос и работи като учител по музика в американското училище. Години наред работи като инструктор по български език в Института за езици към Въоржените сили в Калифорния, Католическия университет във Вашингтон, Външно-политически институт във Вашингтон , Световно училище за преводи за преводи и езиково обучение във Вирджиния, езиково училище Кроуел и Колиър, езиково училиище „Дюпон съркъл” във Вашингтон.

На 19.09.2006г. по искане на Джордж Алън, сенатор, на Бойка Константинова Живадинович е връчен флагът на САЩ, заедно с почетен плакет.
Днес тя е на 98 години и казва, че през целия този дълъг живот сърцето й, никога не е спирало да тупти с любов за България.

Стоян Власаков, пионер в българската разследваща журналистика

Снимка 1


Снимка 2

Стоян Власаков е роден през 1879г. в Панагюрище. Завършва педагогическо училище в Кюстендил. Започва работа като учител в родния си град. По-късно работи като секретар в кметството на Панагюрище. Редовно изпраща дописки до в-к "Мир" с псевдоним Ваклин. Добил известне опит в журналистиката, решава да започне издаването на собствен вестник.
През 1903г. основава в-к "Оборище". Някой от публикуваните статии във вестника не се нравят на местните първенци и той е уволнен от работа.

Решава да се премести в София и се записва да следва в Софийския университет. Работи като администратор и коректор в списанията "Българска сбирка" и "Юридически преглед". Продължава да пише за в-к "Мир". Когато в-к "Мир" става всекидневник, Власаков е назначен като репортер и завеждащ провинциалния отдел на вестника. Бил е препоръчан от С.С.Бобчев.

След основаването на в-к "Балканска трибуна", журналистът става негов щатен сътрудник. Още в първите броеве написва уводна статия за княз Фердинанд. Статията е остра критиказа управлението и превишавено правата на монарха. Публикацията завършва със следното изречение: "Да знаете княз Фердинанде максимата на Мирабо - ще дойде време народът да Ви каже, къщата принадлежи на мене, а Вие трябвата да излезете от нея". Власаков се оказва пророк. Години по-късно Фердинанд абдикира. Заради тази статия той е осъден на един месец затвор в Черната джамия.

След убийството ва министър-председателя Димитър Петков има съдебен процес. Като обвиняаеми са привлечени директорът на в-к "Балканска трибуна" Иван Икономов и редакторите - Стоян Власаков, Владимир Бобошевски и Матей Геров. Те са арестувани и съдени от военен съд. Власаков е оправдан и освободен. Отново е без работа. Току-що е основан в-к "Нов дневник". Директорът му назначава за постоянни сътрудници Стоян Власаков и Александър Кипров. Скоро вестникът е преименуван на в-к "Реч" и Власаков остава да работи в него. На страниците на вестника, журналистът разкрива оръжейната афера с чилийските пушки. Пушките са били пренасяни с кораб от Чили за Европа. Корабът потъва и пушките с него. След няколко месеца те са извадени, ремонтирани и закупени от българското правителство. Посредници при покупката са барон Боденброг и други високопоставени личности.

Власаков се жени за Екатерина , тя е дъщеря на революционера фотограф Тома Хитров и на първата жена фотограф в България-Елена Чернева-Хитрова. Неговите снимки на Левски, Ботев, Захари Стоянов и др. се знаят от всички българи.

През 1911г. Стоян Власаков е назначен за зам. началник на канцеларията на Народното събрание. При подготовката на Балканската война правителството го изпраща с мисия в Солун. След обявяването на войната, той постъпва като войник в дивизията на генерал Стефан Тошев. След сключване на Примирието, Народното събрание отваря врати за няколко дни. Власаков се връща, за да поеме поста си.

Изпратен е обратно в частта си, а после преместен в щаба на ген. Георги Вазов. След падането на Одрин, Стоян Шангов е назначен за кмет на града, а Власаков за помощник-кмет. По време на военните действия той непрекъснато изпраща репортажи до в-к "Мир". Те са описание не само на военните действия, но и на живота на войниците. След края на войната се връща към журналистическата си дейност.

През Първата световна война Власаков постъпва в 53 полк като подофицер, в телефонната команда. По-късно става взводен на рота. Участва във всички сражения до превземането на Тулча. В Браила тои успява да намери печатна машина с български букви. Намира няколко войника словосъгатели и започва да издава всекидневен войнишки вестник "Дунав". Вестникът излиза в 90 броя. Издаването на вестника спира когато дивизията на Власаков се прехвърля в Македония до Охрид. Войната не прекъсва неговата журналистическа дейност.

След войната той продължава работата си във в-к "Мир", където има рубрика - "Бележки на деня". Той се бори непримиримо с корупцията, кражбите, подкупите и данъчните измами. Неговата смелост и непримиримост като журналист е ненадмината. Власаков разкрива много афери в държавното и общнско управление. Често е съден е разкарван по полицейските участъци, но това не го стряска да стои непоколебимо на журналистическия пост и да прави чест на младата българска журналистика. Това са думи на неговия колега Георги Николов.Стоян Власаков е един от основателите на Дружеството на столичните журналисти.

Познавах сина и дъщерята на Стоян Власаков. Последните години от живота си, Власаки и Елена често говореха за съдбата на тяхната къща в софийския квартал Лозенец,наричан някога-журналистически, в района около площад"Журналист". Те нямаха преки наследници. Имаха голямо желание къщата да стане музей. Архивът на семейство Власакови включваше ценни снимки от Тома Хитров, картини от Щъркелов и Морозов, архивни документи на баща им, представляващи историческа ценност. Особено им допадна моето предложение да дарят на къщата на Съюза на българските журналисти и тя да бъде използвана като музей на семейството и клуб на младия журналист. Те ме помолиха да проуча юридическата страна на въпроса. Смъртта на Власаки забави нещата, Елена беше в траур. Тя понесе много тежко загубата на брат си. Един ден тя ме покани на разговор. Беше събрала около 50 изрезки от вестници с вулгарни заглавия. Каза ми, че не може да остави този ценен и красив имот в ръцете на хора с подобен речник. Елена беше завършила романска филология, владееше няколко езика и беше изключително интелигентна жена. Опитах се да я убедя, че не всички журналисти трябва да бъдат оценявани по общ критерии и че трябва да се даде шанс на младите да се променят. Тя беше категорична, че ако тези които пишат са полуграмотни, кои са тези които ги публикуват и защо го правят. Смяташе, че българската журналистика е в криза. Беше взела решение да остави част от архива на музея в Панагюрище, друга част на БАН, а къщата с красива градина на ул. Добри Войников в кв. "Лозенец" на своите роднини.

Преди 6-7 години умря Елена Власакова. Наследниците й продадоха къщата и новите й собственици я събориха и вероятно ще строят нова сграда.
Загубихме всички. Архивът е разпилян, къщата я няма, а младите журналисти останаха без един клуб.

Снимка 1 - Екскурзия на Витоша, 1931г. Стоян Власаков заедно със сина си Власаки, дъщеря си Елена, Здравка Завоева, дъщеря на Петър Завоев, Милка и Мария Костови, дъщери на Иван Павлов Костов

Снимка 2 - Стоян Власаков

Приносът на лекарите в спасяването на евреите в България

Спасяването на евреите в България е факт почти неизвестен на световната общественост.Още по- лошо този факт е почти неизвестен и за историческата наука.

Световният книжен пазар е залят с литература за Втората световна война.Архивите се отварят,историци и писатели започват да пишат.Прочетох книгата на Норман Дейвис No simple victory.Чудесна книга за събитията 1939-1945.България присъства в две изречения. Изписани са цели страници как полски интелектуалци протестирали в защита на еврейското население

Защо ли си мисля, че българските историци са неконвертируеми?

България е под немски натиск, приет е законът за защита на нацията. На 17 март 1942г. в София пристигат представителите на немската лекарска камера д-р Хауболд и д-р Льов за подписване конвенция за здравна спогодба между България и Германия.

Лекарите евреи трябва да бъдат отстранени от работа.Техните колеги българи с много такт и дипломация успяват така да извъртят нещата,че се стига до компромисно решение.

Съгласно Закона за защита на нацията от 166 лекари от еврейски произход от царството получават право да практикуват 59.Този брой е по голям от оповестения в чл.1 на наредбата по приложение на чл.25 от З.З.Н. Увеличеният брой се дължи на решение на Върховния административен съд според, което лицата с признати права по чл.33 от З.З.Н. По този начин право да практикуват лекарска професия имат

В София:
Самуил Джераси,Йосиф Арон,Маер Леви,Исак Рубен,Леон Меворах,София Апелбаум,Нисим Бенцион,Жак Яко,Сабат Алкалай,Моноах Леви,Артур Щернбергер,Саул Мезан,Буко Аладжем, Морен Мешулам, Нисим Яко, Рубен Леви, Мартин Алкалай, Сасон Алкалай, Арон Епелбаум, Рахамим Ели, Матилда Бенвенисти, Марсел Бехар, Бернард Розенфелд, Аврам Барух, Сара Маркова, Хари Варкони, Моис Барух, Адолф Аврам, Хаим Гершон, Моисей Грасиани, Йосиф Аладжем, Барух Машиях, Зюмбюла Алкалай, Жак Бонасат, Адолф Таджер, Симон Шамраевски, Аврам Пизанти.

В Пловдив:

Ниссим Асса, Алберт Калев, Алберт Севиля, Борис Г. Рималовски, Рафаел Калев, Леон Арон, Алберт Романо.

В Русе:

Моис Голдщайн, Яко Вайнщайн

Във Варна:

Хаим Алалуф

В Дупница:

Исак Ниссим

В Ямбол:

Бохор Криспин

Във Видин:

Соломон Арие, Исак Басан

В Лом:
Леон Алфандари

В Плевен:
Валентина Транен

село Полски Сеновец:
Александър Петриковски

гара Роман:
Майер Леви

Тези лекари от еврейски от произход са запазили работата си, домовете и доходите си благодарение на енергичната и ефективна намеса на своите български колеги. По същото време лекарите в европейските държави са лишени от правото си да практикуват, изпращани в лагери, а някои от тях загубили живота си.

Филип Ласло получава първата си царска поръчка в България

Творбите на британския художник Филип Ласло неизменно присъстват в аукционните къщи "Кристис" и "Сотбис" и се продават на баснословни цени.
Филип Ласло е роден в Будапеща на 30.04.1869г. Следва в Национабната художествена академия в Будапеща, а след това в Мюнхен. Живее в Будапеща и Виена до 1907г. след което се премества в Лондон и става британски гражданин пред 1914г. Той е женен за Луси Гинес, от известната фамилия Гинес.

През 1894г. директорът на българската издателска къща "Космос" посещава Будапеща и се среща с Алексис Липих, висш държавен служител в Министерство на образованието в Будапеща. Той споделя с Липих, че търси художник, млад, обещаващ и не много скъп, който да да нарисува княза и княгинята на България. Портретите ще се копират и рапространяват в държавни учреждения - министерства, болници, училища и т.н. Липих, чиято съпруга младият Ласло току-що е нарисувал му казва, че познава подходящия художник. Ласло приема българската поръчка.

През есента на 1894г. той пристига през Константинопол във Варна. Отсяда в хотел близо до Евксиноград.Българските владетели са отседнали в лятната резиденция. Филип за първи път рисува короновани особи и не е много вещ в протокола. Царствената двойка проявява много такт и внимание към него. Всеки ден изпращат карета, която да го взема за сеансите.Канят го да обядва с тях.Изискани блюда се сервират на терасата на двореца.Свири оркестър гледката е прекрасна накрая сервират турско кафе.Водят се дълги разговори за политика и изкуство.

Мемоарите на художника са ценен документ, даващ историческа информация за престоя му в България и неговите отношения с царската двойка. Той остава до декември в Евксиноград. После заминава за София, тъй като парламентът открива заседанията си и князът трябва да присъства.



Филип рисува няколко портрета в България- на княз Фердинанд, на княгиня Мария-Луиза - портрет и копие за Народното събрание. Поръчан му е портрет на престолонаследника Борис, подарък за баба му Клементина, портрет на архимандрит Григорий от Пловдив, а също така и копие на портрет на Надежда Станчова.

Преди отпътуването от България, той получава и първите царски подаръци. Княгиня Мария - Луиза му подарява красива игла за вратовръзка с инкрустирани рубини и сапфири, а княз Фердинанд го награждава с Орден за изкуство и наука.
Българският владетел е известен в Европа с изтънчения си вкус. Той е останал извънредно доволен от портрета.Това се разчува във Виена и веднага следва поръчка към Ласло от австро-унгарския император Франц Йосиф І.

Портретът на папа Лъв ХІІ печели златен медал на международната изложба в Париж през 1900г. Ласло е нарисувал над 2000 портрета, едва ли има друг художник рисувал толкова известни мъже и красиви жени. Той увековечава почти целия Аламанах на Гота, посещава почти всички кралски дворове, без Китай. Ласло рисува американският президент Хувър и първата дама. Успехът в САЩ е зашеметяващ. Поръчките са много. Цената за портрет е от 10 000 до 14 000 долара, а за скица - 3000 долара. Това са много високи цени за това време, въпреки това поръчките се увеличават.

Той рисува крал Константин и кралица Олга от Гърция, папа Инокентий Х, папа Лъв ХІІІ, кралица Мария Румънска, Теодор Рузвелт, Александра, кралица на Великобритания, кралица Елизабет ІІ като дете, крал Джордж VІ, френската поетеса графиня Ана дьо Ноай - пра-правнучка на Софроний Врачански, кардинал Мариано Рампола дел Тиндеро, роднина на Джулия Рампола дел Тиндеро, съпруга на Методи Лолов. Филип Ласло умира през 1837г.
Неговите наследници основават фондацията Philip Laszlo. Тя се занимава с изследването и разпространяването на неговото творчество.

Надявам се, че прекрасната идея на министър Вежди Рашидов за български Лувър ще се осъществи и вярвам, че посетителите ще могат да видят изкуството на големия художник.

Атанас Дамянов - първият мениджър в българската журналистика

Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5

"Нямам за цел да създавам вестник за интелигенцията...Аз търся тираж...Мен ми трябват масите, работникът, файтонджията, селянинът, коминочистачът, кръчмарят". Това са думи на Атанас Дамянов. Той е запознат с европейската журналистика и прилага нейния опит у нас като създава първото вестикарско предприятие - вестника на новината, от който се печели бързо и много. Дамянов се грижи за разпространението на вестниците, организира информационната и рекламната им служба, бори се с конкуренцията. Той е собственик на "Дневник", "Заря" и "Утро".Сградата на акционерното дружество "Съединени печатници" се намира на булевард "Дондуков"84.

Интелигентен, владеещ няколко европейски език, той е в постоянна връзка с колегите си от другите държави. По време на Първата световна война, той се споразумява с немския вестник "Дойче балкан цайтунг", да използва неговата телеграфна служба и по този начин за едно денонощие неговите вестници "Дневник" и "Утро" да изпреварват с новините останалите всекидневници.Атанас Дамянов има контакти и влияние,както сред българския,така и сред европейския елит.Негов личен приятел е арх.Адолф Мусман.По време на следването си в Германия неговия кръщелник арх.Борис Костов неведнъж е присъствал на техните срещи.

Атанас Дамянов е роден през 1876г. в Сопот. Баща си не помни, тъй като познатият ни от "Под игото" чорбаджи Фратю е загинал по време на Априлското въстание. За сиракът света започва от Крайова, където намира спасение заедно с чичовците си. После учи в Италия, Франция и Швейцария. В Лозана завършва юридически науки и защитава докторат.по право .Като студент сътрудничи на "Журнал дьо Женев".

След завръщането си в Румъния, участва в електрифицирането на линията Букурещ - Плоещ. Произхождащ от богато семейство,използва част от парите,за да финансира българската емиграция. Заради политическите си убеждения е осъден от румънското правителство на смърт. Бяга в Русе, където работи като прокурор. След това заминава за Пазарджик и накрая в София.

Атанас Дамянов закупува вестник "Дневник" и доставя модерна печатарска техника за четири основни цвята. На 1 май 1924г. създава най-големия в България печатарски монопол - "Съединени печатници за издателство и графическо изкуство". Така става единственият и несменяем президент - собственик на повече от половината акции и директор на вестниците "Утро", "Заря", "Дневник", "Илюстрована седмица", "Неделно утро" и "Кукуригу".

Изданията на Атанас Дамянов имат най-висок тираж и са най-търсените в страната, тъй като отразявят двата политически спектъра - левия "Заря" и десния "Утро" Той разполага с широка кореспондентска мрежа в Европа, което го прави най-информирания журналист у нас. Атанас Дамянов, освен професионалните си качества, има висока нравственост и човечност. По време на Втората световна война, той не уволнява работещите в редакцията евреи, въпреки упражнявания натиск, не ги оставя без заплати, не допуска да бъде накърнено човешкото и гражанското им достойнство. Такова е отношението му и към осъдените комунисти - заплатата на Владимир Топенчаров е изпращана в лагера, където той е интерниран.

Атанас Дамянов е учител за много талантливи български журналисти - Йосиф Хербст, Стефан Танев, Георги Боршуков и др. За него професор Боршуков казва: "Бай Атанас беше цяла академия. Това, което можеше да се научи от него, го нямаше в никои учебници".Дружеството на Столичните журналисти организира балове,томбули,изложби за събиране на средства за подпомагане на дружествените членове.Дамянов винаги участва с големи суми,изкупува картини от млади български художници,така по дискретен начин ги финансира.Имал е голяма колекция от картини.При едно пътуване до Берлин е купил картина на модния художник Лионел Файнингер,представител на Баухауз.
Най-близък негов приятел и сътрудник е жуналистът Иван Павлов Костов. Атанас Дамянов и съпругата му Анета, кръщават четирите деца на Иван. Той кумува на сватбата на кръщелницата си Мария с младия лекар, по-късно проф. д-р Панайот Коларов.
Какво се случва с Атанас Дамянов на 10.09.1944г.? Отивайки на работа в редакцията, той вижда на входа и заложени две картечници, до тях Антон Югов, който го успокоява, че косъм няма да падне от главата му.

На 11 септември той е арестуван и откаран в Централния Софийски затвор.В килията научава, че синът му Стефан, също е арестуван, снаха му е изпратена в лагер, а внуците са останали на улицата. На 12.03.1945г. в 09:10ч. се открива първото заседание на шестия състав на Народния съд. Дело №6 е свързано с интелеткуалците. 101 български художници, писатели и журналисти са осъдени, между тях е и Атанас Дамянов и неговия син Стефан Дамянов,главен редактор на вестник"Дневник". Присъдата е 10г. строг тъмничен затвор, 5 милиона лева глоба в ползва на държавата, конфискация на цялото движимо(много бих искала да видя описа от конфискацията и къде е предадено движимото му имущество) и недвижимо имущество.Дамянов излиза от затвора през 1953г.Той е преминал през ада на физически и морални унижения и жестокости, три месеца по-късно умира.

Снимки 1 и 2 - Атанас Дамянов кумува на сватбата на кръщелницата си Мария Костова - Коларова
Снимка 3 - Атанас Дамянов със сина си Стефан (с цигара)
Снимка 4 - Анета, Атанас и Стефан Дамянови
Снимка 5 - Анета Дамянова с малкия Стефан

Каквито са хората, такива са и кучетата в България

Положението с бездомните кучета и домашните любимци в България е ужасно. Виновни са както политици и управници, така и гражданското общество.
Каква е ситуацията във Франция?
Роднини на семейството живеещи в Париж изпращат през 1923г. пощенска картичка. Картичката е необичайна, представлява паметник на кучешки гроб в Cimetiere des Chiens в предградие на Париж.

Тази година аз посетих този кучешки некропол. Той се оказа прекрасна градина с архитектурни шедьоври и много посетители. Историята е следната. Кметството в Париж през 1899г. издава наредба, която гласи, че домашните любимци, след тяхната смърт, не могат да бъдат изхвърлени, а трябва да бъдат заровени в гроб на отстояние минимум 100 метра от най-близката къща. Именно този закон дава повод на активисти от Френското дружество за защита на животните да поискат разрешение за откриване на гробище за домашни любимци. Разрешението е дадено.

Френският адвокат Жорж Хармоа и журналистката Маргарита Дюран са двигателите в изпълнението на този проект. Те възлагат на парижкия архитект Юджин Мала да изготви проект за входна врата в стил арт нуво. Отначало се закупува малко парче земя в предградие на Паржи, на левия бряг на Сена. Гробището е открито официално през 1899г.
Там се погребани множество домашни любимци - от кучета,котки маймунки, лъвове, та чак до риби.

На входа е величественият паметник на Бари. Той е санбернар, куче за спасителни акции, родено в Швейцария, през 1800г. и умряло през 1814г. по време на спасителна акция. Бари е спасил 41 човешки живота.

Друго куче - герой е Лулу. Неговият паметник е издигнат от благодарната майка на детето, което кучето е спасило от удавяне в река Рона през 1885г.
Впечатляващи са паметниците на полицейските кучета. Някой от тях са загинали при изпълнение на служебния си дълг.
Най-изящни от архитуктурна гледна точка са паметниците на кучетата звезди и кучетата на богаташи.

Такава звезда е кучето Рин Тин Тин, участвало в повече от 30 холивудски филма. През 1920г. тази кучешка звезда има собствено радио шоу. Тук се погребани домашните любимци на композитора Сен Санс, на Саша Гитри, на принцове, принцеси и кралски особи, а също и лъвът на Маргарита Дюран, една от основателките на гробището.
Гробовете на домашни любимци в момента са около 40 000. Френското правителство обявява гробищния парк за исторически паметник.

Обекта е любима дестинация за парижани, в търсене на зеленина и спокойствие. Много родители водят децата си, за да възпитат у тях добро отношение към животните. Посетители от цял свят се стичат в парижкото предградие.
Гробовете са покрити с цветя и играчки и аз усетих, че тези животни са обичани и не са забравени.

Капитан Петко Войвода разгромява бунта на Сенклер

Сан Стефанският договор е подписан. Границите на Княжество България са установени. Сюлейман паша е разгромен край Пловдив и отстъпва към Цариград. Сенклер(Хидает паша) не иска да приеме загубата и организира бунт с цел да се саботира Сан Стефанския договор. Той защитава английските интереси в европейска Турция, както и своите собствени, тъй като притежава чифлик около Бургас. Обявява се за главнокомандващ на бунтовниците и започва завладяването на освободените от руските войски части на Източна Родопа планина. Срещу него се изправя Петко Киряков. Сформира дружина с около 400 души. Сенклер го превъзхожда по численост, тъй като разполага с около 3000 бунтовници – турски войници, башибозук, татари и част от местното мюсюлманско население. Сражението започва на 13 април 1878г. в планината Китка, Димотишко. Българите побеждават. Сенклер е напуснал с бягство бойното поле. Той се отправя за Смолянския край, в желанието си да подготви настъпление към Пловдив. На 12 май метежниците навлизат в Чепеларе и продължават на север, на 20 май при Хвойна те претърпяват пълно поражение от руските войски. Сенклер остава жив и продължава да подклажда бунта. Решаващата битка между българския войвода и английския офицер става при Демирлер, бунтовниците са окончателно разгромени. Това е краят на бунта на Сенклер.
Николай Хайтов е пресъздал образа на националния герой Петко Войвода. Той е популярен и обичан от българите.

Преглеждайки семейния архив на Коларови, аз намерих книгата „A residence in Bulgaria, or notes on the resources and administration in Turkey” Автори са Сенклер и Бромфи издадена е през 1869 г. Те познават изключително добре българската история нрави и обичаи .Павел Костов, прадядо на моя съпруг е бил съратник и помощник на Петко Киряков при потушаване бунта на Сенклер.Вероятно книгата е негова.

Станислас Бауер Граам Сенклер е роден през 1835г. и умира през 1887г. Баща му Александър Сенклер е шотландски благородник, бивш английски офицер в индийската армия. Майка му е полякинята Пелагия Косаковски. Негов дядо по майчина линия е граф Йозеф Косаковски. Баба му е Луиза Потоцка. Станислас е роден в замъка Вепрей, намиращ се в имението на дядо му в югозападна Литва. През 1855г. семейството продава имението.
През 1859г., лейтенанта от пехотата на британската армия Станислас Сенклер е произведен в капитан. По-късно той преминава на служба в администрацията на Отоманската империя.
Сенклер е представител на европейската аристокрация, потомствен военен. Той е образован и интелигентен. Неговият чичо по майчина линия е бил адютант на Наполеон при нападението на Москва през 1812г. Сенклер е опасен противник. Това прави подвигът на капитан Петко Киряков още по-вълнуващ, каква сила, съобразителност и любов към Родината са му дали сили да победи този могъщ противник, представител на две империи – Британската и Отоманската.

Потушаването на бунта на Сенклер е ярък пример за български героизъм.